Разнасят се звуците на сиринга . Завихря се лек бриз, разсънва отпуснатата прозрачна органза на прозореца и я надипля наново блестящо с първите слънчеви лъчи. Завитите с тъмната пелена на нощта облаци вече разбухват в бяло, поглеждат слънчевия отблясък и тръгват позлатени по небосвода – на запад и все на запад. Бризът им донася още цветове, проникващи и размити в млечно, докато златното не стане огнено,  игриво бакърено и тихо ширнало се като загадъчна ивичеста плащеница от кърваво, бордо и морино. Органзата продължава едва доловимия си танц и лилавее загадъчно… Сирингата не спира да звучи, разказва неразказаното…

-          От както свят светува, а за мен светът светува от когато аз съществувам от векове, в царства, през човешки възходи и падения. Създадена съм да оживявам, просълзявам и въздигам.  Нося духът на сестрите си покровителки на дърветата. Пръкнахме се от капещата кръв на ранения Уран. Родих се в Аркадия. Бях нимфа-хамадриада. Ние танцувахме в росни треви, къпехме се в изворни води и заспивахме слети с дърветата. Всяка си имаше свое дърво -дом.  Моят бе люляка. Артемида пазеше нашата непорочност.  Зърна ме Бог Пан, тичаща с вятъра.  Поиска ме и подгони. Побягнах към Ладона,  на сълзите реката. Плака тя за простреляната  от Херакъл свещена кошута на Керинея със златни рога и медни копита - красавица Артемидена с рог пречупен останала. Кръвта и, речни сълзи отмива. Знаете ли какво са сълзите речни, защото водата дето газите са и тялото? Много още не знаете. Викнах за помощ сестри си наяди, властници на водите, защото имената им знаех и още ги помня. Не е по силите на човек да ги изрича. Мощ имат, поваля неопитния със стихиите. Пък и три хиляди как се помнят – една да забравиш ще се разсърди, в мътни води ще те бутне. Хората все още си мислят, че знаят на потоците имената. Знаят имена, които сами си наричат и в книгите си дебели пишат ли пишат, трият, променят, откриватели се наричат и се в гърдите потупват. Запомнете, знае името на потока само този ,който близо до него живее, с него говори, неговите и своите води чисти пази. На него потокът сам името си изрича – онова първото, от земята дадено в мястото дето се е пропукала и да скита го е пуснала. Има наяди целителки, лечителки, прорицателки и подмладителки.  Водите им са свещени.  В техните води с чиста мисъл и святост се влиза. То е знание през годините идещо, на вещ-ите поверено. Пресъхне ли изворът или го отровят наядата му загива и миазми черни въди. Скриха ме сестри наяди в реката, в тръстика ме превърнаха, Пан похотливец да измамят. Но лесно се бог не мами. Позна ме и тръстикови клонки окърши, ядосан че девица останах. Странен бе бог Пан- богочовек. В него и божественото и човешкото. Божественото ме плашеше, а човешкото умиляваше. С онова човешкото тръстиковите стебла върза и си свирка направи. С мен, променената, обичта си към мен изсвирва. Красива е тази обич човешка, не като на боговете олимпски – пренаситена и нетрайна. Дъхна веднъж в мен звяро-бого- човекът и рогата му до копитата паднаха. Дъхна пак и  козята кожа се свлече. Трижди дъхна - копитата се до рогата търкулиха. Изправи се Пан- Човекът. Взорът му света пропътува. И стана Всичкото, но земното, преходното, което се ражда и после умира. Олимп с безсмъртието си остана далече, но интригите му и фалша божествен заляха земята. Забравиха на Земята за великата, сътворяваща, първична и единствено истинна божественост. Но аз, Сиринга  помня я, цялата, и за нея неспирно ще ви разказвам щом дъхнете в цевите правилно. Пановата душа до днес в мене живее и диша, с дъх влюбен се буди, за тайнства вековни на които свирих разказва. Аз съм Сиринга – ароматът люляков. Аз съм Сиринга – ония две тръбички, без които ще онемеят птиците. Аз съм Сиринга – флейтата чен от която Суо-Че и Лон-Ю изтръгнаха свръхестествените ми звуци. Аз съм флейтата на Ханс, който отвежда спасително в планината едемска децата земни. Моята музика е небесна. С нея чувате гласовете ангелски. Вярвайте, има ги. Звукът ми в железен обков носи мощтта на мълнията – скалите разсича когато се слее с дълбокият ритъм на камъка и неговите изящни творения. Аз ,Сиринга нося звука на дъждовната капка, земята оплождаща. На мен – малката тръстикова флейта ней, свирят музиката  дервишите маулавийски за своите танци въртящи на дхикр ритуала, пред духовната оратория съма, където отделената от божествения и извор душа, желае да се върне отново към него. С този стремеж Джелал-ед-Дин Руми всепознатия, се обръща към Бога: „ Ние сме флейтата, музиката идва от теб!“ и продължава: „Чуй тръстиката, тя разказва толкова неща! Тя открива скритите тайни на висините. Образът и е бледен, вътрешността празна. Тя е дала главата си на вятъра и повтаря без думи и на никакъв език: „Боже, Боже.“  Тръстиковата флейта и Божият човек стават едно, преди за зазвучат и разкажат със звук тайните на Всичкото. Пророкът Мохамед веднъж разкрил с думи на зет си Али тайни, разказани му от ней и забранил да ги повтаря. 40 дни Али се мъчил да ги задържи. После отишъл в пустинята, навел се над отвора на изоставен кладенец и заразказвал чутите истини, далече от света и хората. Преразказването го довело до екстаз и слюнка паднала в кладенеца. Учудващо поникнала тръстика. Минал овчар, отсякъл стрък, направил си свирка да завръща овцете. А тя заразказвала с нечувани мелодии. От близо и далеч идели да го слушат. Дори камилите се подреждали в кръг. Мълвата стигнала Пророкът и той викнал овчаря да посвири. Като чул, рекъл: „Тези мелодии са коментари на тайните , които доверих.  Лишеният от чистота, може само да се любува, но няма да чуе тайните в мелодията на флейтата, нито да се възрадва истински." Аз съм Сиринга, малкото и невзрачно тръстиково стебло – има ме в лирата на Аполона – златната кифара, и в авлоса на Диониса. Нарекоха ме още Панфлейта, защото той ме създаде. Пак аз, малката тръстика съм в мундщука на обоя, която трябва да бъде целуната преди да засвири. Влагата на целувката ме съживява. Двуцевието е основата ми. Едната цев дава фона, върху който другата реди същинската музика и рисува послания. Дудукът ми е брат. Пискуните на гайдата – дечица. Аз съм Сиринга – тръстиката, която разказва истории за святост. Пак аз звуча и на Тайната вечеря, за да мога да предам същината скрита зад думите Христови, защото истината в духовните послания се чете между редовете, като тайнопис, достъпен за избраните. Самата тайна вечеря не е ядене и пиене за стомаха, а храна за духа и благост за душата. Нима мислите, че Горната стая на Сион, където предположително се е състояла Тайната вечеря, може да бъде материален артефакт, където днес да се разхождат любознателни или селфиращи туристи? Горната стая не е ли по-високо духовно стъпало, с нетленни артефакти? А музиката на Сиринга звучи. Иде от Горната стая. Тръстиката на многоцевна панфлейта целува според легендите пранаследник на есеи мистични. Тръгва посланието- Аз съм Сиринга, Панфлейтата, Всичкото, разказвано, недоразказано, прието от древността и предавано нататък.

Слънцето отдавна се е скрило зад хоризонта. Луната безуспешно се опитва да надникне зад загубилата прозрачността си органза, защото бризът от звуци вече подухва другаде.

 

Ней в буквален превод е тръстика, появила се в Древна Персия. Сега е народен инструмент на Иран и е съхранена в първоначалния си вид.

са нимфи на дърветата. Всяка си има свое дърво. Ако изчезне видът дърво, загива и нимфата му